Table Of ContentПре вели от френс ки:
Д О Н К А М Е Л А М Е Д
М А Г Д А Л Е Н А Ш И Ш К О В А
Е В А Д И М Ч Е В А
А Т А Н А С Д Р А Г И Е В
01
г е н е
1
ДСК А
ИЗБРАНИ
0 0
И Ю Ш СКИ
П Ю И З В О Е:ния
ВСТЪПИТЕЛНА СТУДИЯ И СЪСТАВИТЕЛСТВО
К И Р И Л Д А Р К О В С К И
(C) René Descarts
Editions Gamier Frères
Paris 1965—1973
(C) Кирил Делев Дарковски
1978
c/o Jusautor, Sofia
(C) Магдалена Иванова Шишкова
Донка Нисим Меламед
Ева Димчева Глишева
Атанас Христов Драгиев
1978
с/о Jusautor, Sofia
ж и в о т ъ т
И Ф И Л О С О Ф И Я Т А
Н А Д Е К А Р Т
Сред представителите на науката и философията на
новото време Рене Декарт заема най-видно място.
Неговата научна слава е безспорна. Декарт с право се
смята ако не просто за бащата на аналитичната гео
метрия, то поне за един от създателите й. Той е съот-
кривател на закона за рефракцията на светлината,
формулира първата модерна космогонична хипотеза,
предугажда учението за условните рефлекси. Дори
само тези да бяха научните приноси на Декарт, те пак
биха били достатъчни, за да му осигурят безсмъртие в
пантеона на науката. Но Декарт е не само голям учен,
той е и велик философ. При това колкото и да са били
значителни неговите научни открития сами по себе си,
той ги е разглеждал като плодове на своя нов научен
метод, на своята философия. По-лесно е обаче да се
констатира философското величие на Декарт, откол
кото да се разкрие точно и убедително в какво се със
тои то. Красноречиво свидетелство за това са и споро
вете около оценката на философското му дело. Започ
нали още докато Декарт е бил жив, те продължават и
днес без изгледи скоро да стихнат.
Актуалното значение на френския философ пролича
с особена сила през 1937 г., когато се навършиха триста
години от написването на безсмъртното му произведе
ние Разсъждение за метода. Без преувеличение може
да се каже, че досега никоя друга философска годиш
нина не е намирала толкова силен отзвук буквално в
целия свят. Връхна точка на това изключително меж
дународно признание бе IX световен конгрес по фи
лософия (Париж, 1937), който бе посветен изцяло на
тази годишнина и влезе в историята като Декартов
конгрес. Но Декарт не е от онези философи, за които
си спомняме само при кръгли годишнини. Като изклю
чим Хегел, едва ли към някой друг класик на филосо
фията днес се проявява по-голям интерес, отколкото
към Декарт. И има признаци, че този интерес не само
не намалява, но дори расте.
7
Същевременно трябва да се подчертае, че с претен-
цията да разкрият истинския философски лик на Де
карт излизат най-различни, дори противоположни ин
терпретации. Според едни той е революционер и атеист,
според други — консерватор и правоверен католик,
някои го смятат за враг и разрушител на схоластиката,
други — за неин обновител и продължител, едни виж
дат в него основоположник на съвременния идеализъм,
докато други го считат за източник на френския мате
риализъм. В тази галерия от портрети на Декарт можем
да го видим нарисуван като кантианец, позитивист,
феноменолог, интуитивист, спиритуалист, ирациона-
лист, последователен материалист, а напоследък и
като екзистенциалист. Някои от тези портрети би тряб
вало по-скоро да се отнесат към жанра на карикатурата,
докато други страдат повече или по-малко от едно
странчивост. На какво се дължи неотслабващият инте
рес към философията на Декарт и откъде произтичат
трудностите на правклната й интерпретация?
Интересът към Декарт е свързан с особеното място,
което той заема в историята на философията. Защото
Декарт е оня, който повече от всеки друг заслужава
да бъде наречен «основоположник на философията на
новото време». Неговата заслуга като новатор не на
малява от факта, че у него могат да се открият известни
следи от средновековната схоластика. Но ако е позво
лено да си послужим с един познат образ, ще кажем,
че това са просто неизбежните «родилни петна» на
новата философия. Като истински пионер Декарт внася
нов дух във философията и решително изменя облика й.
Той създава нов метод и стил на философско мислене,
поставя нови задачи пред философията, формулира
нови философски проблеми. С една дума, Декарт очер
тава терена, върху който протича по-нататъшното
развитие на философската мисъл. Може да се каже, че
по същество буржоазната философия и днес остава
върху този терен, тя стои пред проблемите, завещани
от Декарт. Това се отбелязва и от Б. Ръсел, който пише,
че «съвременната философия до голяма степен въз
прие формулировката на своите проблеми от Декарт,
макар че не прие неговите решения»1. Оттук става
1 В. Russell, History of Western Philosophy, London»
2-nded., 1969, p. 548.
понятно, защо в един от последните трудове върху
Декарт се изтъква, че неговите възгледи имат не само
чисто историческо, но и философско-теоретическо зна
чение [19, c. 10]2. Но Декарт е актуален и за маркси-
ческата философия, която върху собствената си почва
е длъжна да осмисли неговото новаторско, философско
и научно дело и на свой ред да си каже думата по по
ставените от него въпроси.
Противоположните тълкувания, на които се под
хвърля философското дело на Декарт, само отчасти
могат да се обяснят със стремежа всеки да дърпа вели
кия мислител към себе си, да го изкара «свой» или да
подчертава само конгениалното у него. Не може обаче
да се отрече, че самият Декарт е много удобен за по-
добна обработка. Работата е в това, че в своята фило
софия Декарт е съчетал по неповторим начин противо
положни и дори несъвместими философски тенденции.
Именно тази вътрешна противоречивост поставя на
изпитание изследователите на Декарт. Повечето от
несполуките на буржоазните автори се дължат в пос
ледна сметка на идеалистическия им подход, който ги
кара да откъсват идеите от реалните обществени усло
вия и да ги разглеждат като обособени в отделна и не
зависима сфера. Понеже в сферата на «чистата мисъл»
противоречията са недопустими или във всеки случай
се смятат за признак на интелектуална слабост, «ин
терпретаторът» си поставя като първа своя задача да
ги обяви за случайни, несъществени или просто за
несъществуващи. Така неизбежно се тръгва по пътя на
едностранчивото тълкуване, по който се стига до идеа
лизирането му, а неусетно и до изопачаване на мисъл
та му. Дълбоката вътрешна противоречивост на Декар -
товата философия не е плод на един повърхностен и
еклектичен ум. Тя има корените си в противоречията
на тогавашната историческа епоха на преход от фео
дализма към капитализма. Затова все повече се налага
мисълта, че истинският, т. е. реалният Декарт е целият
Декарт, такъв, какъвто ни го разкриват неговите съчи
2 По този начин се цитират съчинения, посочени
в кратката библиография накрая.
9
нения и писма, и че той може да се разбере само като се
разглежда в контекста на своето време.
Като малък принос към една такава марксическа
интерпретация на философията на великия френски
мислител предлагаме на читателя тази встъпителна
статия, от която — нека напомним това — не може да
се иска да даде отговор на всички въпроси, възник
ващи при запознаването с произведенията на Декарт.
I. Ж И В О Т И С Ъ Ч И Н Е Н И Я
ОБЩА Х А Р А К Т Е Р И С Т И К А
НА Е П О Х А Т А
Животът на Рене Декарт протича почти изцяло в пър
вата половина на XVII в. За Западна Европа това било
време на дълбоки икономически, политически и духов
ни преобразования, епоха на преминаване от феода
лизма към капитализма. Във Франция, родината на
Декарт, този процес не бил така напреднал, както в
Англия и Нидерландия, където по това време вече се
извършвали първите буржоазни революции. Но и тук
разлагането на феодализма било в пълен ход. В нед
рата на стария обществен строй се извършвало първо-
начално натрупване на капитали, развивало се мани-
фактурното производство, разширявала се търговията.
Обаче френската буржоазия се чувствувала твърде
слаба и затова не мислела за завземането на властта,
а по-скоро се стремяла да се утвърди и защити интере
сите си в рамките на съществуващия строй.
В тази обстановка на относително класово равнове
сие се възвисила абсолютната монархия. В стремежа
си да обуздае непокорната аристокрация абсолютизмът
се принудил да се опре на буржоазията, която била
заинтересувана от умиротворяването и обединяването
на страната. По такъв начин абсолютизмът създавал
благоприятни условия за формиране на национална
икономика, а с това и на самата нация. Но по съшесгво
той си оставал феодална институция и в последна смет
ка защищавал интересите на господствуващата ари
стокрация като цяло. Затова той се подкрепял от ка
10
толическата църква, която не само контролирала духов
ния живот в страната, но и играела първостепенна по
литическа роля.
Успоредно с развитието на новия начин на производ
ство през втората половина на XVI в. започнал бурен
подем на науката и техниката. Породени от нуждите
на производството, едно след друго се редели важни
научни открития, които на свой ред съдействували за
по-нататъшното развитие на производителните сили.
Така постепенно били положени основите на съвремен
ното природознание, което се превръщало в могъщо
оръдие за господство над природата. През този период
най-голям напредък отбелязало «най-елементарното
природознание — механиката на земните и небесните
тела»1, т. е. собствено механиката и астрономията, как
то и математиката, намираща се в най-тясна връзка с
тях. Тъкмо оттук дошли и най-тежките удари върху
фантастичните и суеверни представи на средновековния
религиозен мироглед. Първият акт на тази истинска
революция в науката била хелиоцентричната система
на Коперник, с която по думите на Енгелс «изследва
нето на природата обяви своята независимост» от тео
логията.1
Според новата теория, на позицията на която заста
нали такива велики умове като Джордано Бруно,
Галилео Галилей, Йохан Кеплер и др., Земята не е
неподвижният център на вселената, а заедно с други
небесни тела се върти около Слънцето. Оттук следвали
редица изводи, които подривали самите основи на сред
новековния мироглед. Първо, сгромолясвало се уче
нието за йерархичната структура на битието и се раз
чиствал пътят за доказване на материалното единство
на света. Второ, дискредитирали се така нар. «финал
ни» или целеви причини и за висш принцип на научно
обяснение се провъзгласила универсалната механична
причинност. Трето, движението, което дотогава се смя
тало за признак на несъвършенство и затова се изключ
вало от същността на «истинското битие», сега прониз
1 Ф. Енгелс, Диалектика на природата, С., 1971, с. 33
2 Пак там, с. 32.
11
вало цялата действителност и станало най-реален и
основен предмет на научното изследване.
При това положение съвсем естествено механиката
и свързаната с нея математика станали образец за
останалите науки. От обобщаването на техните прин
ципи постепенно възникнал механицизмът или мета-
физическият метод на изследване и обяснение на явле
нията. Механицизмът разчленявал нещата на съставните
им части. Той свеждал сложното към простото, раз
глеждал цялото като сума от неговите части и не приз
навал друг вид движение освен механическото пре
местване. На този първоначален етап от развитието на
знанието това било единствено възможното научно обяс
нение. Механицизмът не само отхвърлял всякакви
«субстанциални форми» и «реални» или «скрити каче
ства», с каквито гъмжала средновековната мисъл, но
поставял под въпрос качеството изобщо. Вместо него в
централна категория на научното познание той издиг
нал количеството. В съгласие с това той свеждал са
мата материя до голата протяжност, а нейните качест
вени различия — до различните по големина фигура
и положение на нейните части. Абсолютизирането на
количеството произтичало от убеждението, че истинско
знание е само онова, на което може да се придаде адек
ватен математически израз. В онтологически аспект
това схващане водело до извода, че самата «книга на
вселената», както казва Галилей, е «написана на мате
матически език».
Трябва да се подчертае, че метафизическият миро
глед възникнал не само като обобщение на тогавашните
науки, но бил стимулиран и от самата практика на
манифактурното производство, почиващо върху раз
членяването на трудовия процес на редица прости опе
рации [7, с. 7]. Разбира се, метафизическият мироглед
не се родил изведнъж от главата на една отделна лич
ност, а възникнал като резултат от усилията на няколко
поколения учени и философи. И все пак главната зас
луга за полагане основите на съвременното научно поз
нание и на новия философски мироглед се пада на Гали
лей, Бейкън и Декарт.
Към факторите, определящи противоречивия духо
вен климат на епохата, трябва да отнесем не само го
12
лемите успехи на науката и новия научен мироглед,
но също и «контрареформацията», т. е. контранастъп-
лението, което феодално-католическата реакция за
почнала към средата на XVI в. срещу силите на про
греса. То било израз на стремежа на католическата църк
ва да спре на всяка цена вълната на протестантизма и
свободомислието в Европа и да възстанови и укрепи
разклатения си авторитет. «Контрареформацията» се
опирала на инквизицията, която преследвала безми
лостно всякакви прояви на еретизъм и безбожничество.
Терорът на инквизицията се допълвал от вездесъщата
дейност на ордена на йезуитите. Особени грижи йезуи
тите полагали за засилване на влиянието си върху
умовете на подрастващото поколение. За тази цел те
основавали много училища, които с добрата си орга
низация привличали децата на господствуващия елит.
В едно от тези училища получил образованието си и
Декарт.
ГОДИНИ НА УЧЕНИЕ
Животът на Декарт не е особено богат на външни съ
бития. Но проследяването му представлява изключи
телен интерес, защото хвърля обилна светлина върху
обстоятелствата, при които мисълта на Декарт се за
ражда, съзрява и развива.
Рене Декарт се родил на 31 март 1596 г. в градчето
Ла Е (провинция Турен), което в чест на философа
днес носи името Ла Е-Декарт (La Haye-Descartes).
Баща му принадлежал към чиновническата аристо
крация, която се попълвала главно от представители
на буржоазията и бързо се издигала в условията на
абсолютизма. Майката на Декарт починала около една
година след неговото раждане. Здравето на малкия
Рене било доста крехко и създавало големи грижи на
неговите близки. Семействата и на двамата родители на
Декарт можели да се похвалят със солидни научни и
културни традиции. Фактът, че сред предците на Де
карт имало изкусни лекари, вероятно не е без значение
за разбиране на живия интерес, който той проявявал
към анатомията, физиологията и медицината.
Още от най-ранна възраст Декарт, за когото се гри
13
